Освен оригиналните текстове на стихотворенията, по които композиторът Стефан Димитров създаде през последните десетилетия знаменити български песни, книгата съдържа и част от творбите на Георги Борисов, които критиците наричат „класически“. Но не само защото от първия до последния ред на поетичното си творчество авторът остава верен на класическия стих и орфическото песенно начало, а заради това, че стиховете му не се подчиняват на времето. По този повод Васил Балев, редакторът на книгата, пределно строг в подбора си, пише: „Не мога да се сетя за друг поет в съвременната българска литература, който да притежава толкова белези за несъвременност. И най-парадоксалното е, че именно това прави Георги Борисов настоящ, категоричен и характерен. Някак – извънвремеви.

Изумлението от близостта на словото при него е така голямо, че самите думи започват да звучат като манифест на самите себе си. В сюжетната нишка потръпва митът. Точно преброените срички на неговата стихийност говорят за безкомпромисен перфекционизъм. Той просто така се е родил – ако не пише по своя си начин, светът му ще потъне в мрак. Само в един негов текст са наблъскани толкова смисъл и звук, колкото други автори не успяват да кондензират в цяла стихосбирка.“

Не по-малко взискателен от редактора към съдържанието и композицията на новата си книга е и самият автор. На въпроса защо не е включил в нея някои от програмните си „морски“ стихотворения или повече от непубликуваните си досега, той отговаря: „Защото освен голямо – както Чехов определя морето – то е дълбоко и солено. И мирише на всеки от нас“.

И замирисва на море

Преди да дойде есента
и лятото да си отиде,
по спуканите керемиди
луната слиза на света:
клепач в тополата подпре
и го загледа като птица,
а котешката ѝ зеница очите му ще издере.(И става тази нощ тогава
най-подозрителната нощ.
Луната мрачно управлява
притихналата си държава
и свети бяла като нож.
В седефената ѝ мъгла
щурците пеят възкачени
по най-високите стебла,
преди да рухнат овъглени
из окосените поля;
докато в празните легла
реките вените си режати хич не щат да забележат
как тъпо биволите стенат
между яремът и остенът
срещу водата придошла.)И замирисва на море
човекът в угарите тъмни
и синурите им бездънни
оставя друг да дооре,
луната яростно напича
издъненото му седло
и корена си той отсича
с едно разлистено крило.Преди да дойде пролетта
и зимата да си отиде,
по спуканите керемиди
човекът слиза на света
и в розовата му слана
петите си отупва боси...
А в шепата си празна носи
две-три пшеничени зърна.Георги Борисов