Инсомния

КОГАТО ДОЙДЕ ПОЕЗИЯТА



Вкуса на устните й чувствам,

внезапно блъсва се в косите ми,

в очите ми – и ослепявам,

на колене от много светлина.

Безмилостно – по всички улици,

пейзажи и пристанища –

във къщата. До раклата.

До стария прозорец със дърветата.

Където вижда се полето.

И цяла нощ на устни и на чам ухае.

Тя идва – виждам я: обляга се,

почива и задъхва се по стълбата.

Във стаята. До раклата. Спасявай ме.

И залеза – по дяволите залеза.

Безпомощна –

за да си тръгне пак, докоснала

очите ми и думите. Всеопрощаваща

измените и страшно истинска.

Тъй истинска, че стиховете ми…

по дяволите стиховете. Искам я.

Тя идва в изумените ми думи. Истинска.

Като приятел, враг, като религия.

До фанатичност сплетена в душата ми.

Във думите. Къде е тя? Обичам я.

Там – в стаята. До раклата. Усещам я.

Задъхана, нелепо милосърдна. Чувам я.

Тя свири с вятъра…

по дяволите вятъра. Спасява ме.

Защото се превръща в стихове.