Отдавна се канех - и все отлагах - да сложа ред в личния си архив, трупан в продължение на половин век. Ето, че и това време дойде. Най-много и най-дебели се оказаха папките, наблъскани с изрезки от стари вестници - от издания, които съм чел, на които съм сътрудничил, в които съм работил, в някои и като главен редактор. И тъй като бях сигурен, че тези изрезки отдавна са се превърнали в купчина непотребни хартии, по- нечих да ги изхвърля. Не го сторих. Кой знае защо изведнъж у мен се пробуди старият вестникар, който някога си въобразяваше, че словото може да направи човека по-добър, живота - по-хубав и света - по-справедлив. Я, казах си аз, да им хвърля по едно око, преди да се разделя с тях. Взех си белята. Тия пожълтели и оръфани вестникарски изрезки не ми се сториха чак толкова ненужни, а някои ми се видяха дори доста интересни. Даже си помислих, че те могат да привлекат вниманието и на днешните читатели, ако сред тях - надявам се - все още има хора, които биха искали да научат нещо повече за едно отдавна отминало време. Нямам намерение да пиша цялостни спомени, камо ли монументални мемоари. Просто разказвам - де по-накратко, де по-подробно - за хора и събития, свързани с тези публикации, така, както съм ги виждал тогава и както си ги спомням днес. Няма как да липсвам и аз в тези разкази и дано великодушният читател ми прости тази нескромност. Ако Ницше е прав, че не съществува истина, а има само интерпретации - ето ви я и моята.

Авторът