Стари пловдивски истории, разказани от очевидци.

„Какви биха могли да бъдат читателите на тази книга?

Може би трябваше да напиша тази книга по-рано.

Тя съдържа спомени за Пловдив на хора, които помнеха града и хората от 30-те години още. Те знаеха истории, които май няма вече кой да разкаже.
90 процента от тях не са между живите. Светла им памет. Това бяха хора, които обичаха Пловдив до последен дъх.
Някои от тях в последните дни на живота си изкатерваха стълбите до тавана, където се намираше студиото на Пловдивската телевизия, и оставяха спомените си пред камерите. Часът на предаването „Запомнете Пловдив“ изтичаше, а те искаха да разказват още и още. Знаеха, че повече няма да имат сили да изкачат стълбите.
Не знам дали не звучи грозно, но си мисля, че спомените на хората са някой път като хайвера на рибите. Оставил си ги и вече можеш да си отидеш от този свят.

Та няма как да прочетат тази книга повечето, които я написаха. И техните приятели, и много от зрителите, които допълваха, коригираха, спореха.
Надявам се обаче тези, които помнят по-новото време, което също е описано, да намерят в книгата и частичка от своя живот, от онзи Пловдив, от който малко е останало.
Най-много обаче се надявам младите, които тепърва осъзнават интереса си към миналото на Пловдив, да стигнат до тази книга, за да открият там своите корени – да открият имената на дедите си, да открият къде е бил дюкянът им примерно, къщата им...

Така аз попадам от време на време на по някой ред, написан от други автори за баща ми. И откривам неща, които не съм знаел, с които трябва да бъда горд и съм длъжен да ги разкажа на внуците си.

Та това е книга, в която може да откриете неочаквано нещо от своя пловдивски ген, нещо неизвестно за къщите по родната ви улица, историята на самата улица, на махалата. В нея са събрани само спомените за центъра на града – от „Тримона“ до Джумаята: Главната, „Отец Паисий“ и пресечките. Имам материал за още няколко книги – за останалите части на града и за хората, които са живели там. Дано да имам сили да свърша и тази работа. И след това да отплувам като риба. По Марица, разбира се.“
Евгений Тодоров