Прилича на безжизнена парцалена кукла с широко отворени очи. Спомням си криминалните филми, в които много жени биват убити и лежат като безжизнени парцалени кукли, и си казвам: „Това е то, убих мама.“

Така започва приключението на Икар, с прякор Тиквичка, деветгодишно момченце, което по случайност застрелва майка си алкохоличка. Колкото и парадоксално да звучи, тази трагедия му се отразява донякъде благотворно. Момчето е заведено в приемен дом, където изучава със затрогващата наивност на детския си поглед един нов свят, който не го плаши. Света на Симон, който знае всичко, на Ахмед, който хленчи за щяло и нещяло, на Беатрис, чийто пръст не излиза от носа й, на Жужуб, който компенсира отсъствието на майка си, като се тъпче със сладкиши, на Камий… в която се влюбва. „Животът ми като Тиквичка” е разказ и смешен, и разтърсващ за нелеката съдба на децата в едно предполагаемо високо развито социално общество, разказ, завършващ с (не)очаквано щастлив край.

--------------------

Френският писател Жил Парис (р. 1951 г.) работи последователно като журналист, специализиран в киното и музиката, като прес-аташе в различни издателства и като ръководител на собствена пиар агенция. Автор e на романите „Татко и мама са мъртви”, „Животът ми като Тиквичка”, „В страната на кенгурата” (удостоен с 4 награди) и „Лятото на светулките”.

„Животът ми като Тиквичка”, която от издаването си през 2001 г. не спира да бъде преиздавана (още с излизането й се продават 150 000 екземпляра, а правата са закупени в 14 страни), понастоящем се изучава във френските прогимназии редом с книгите с детски образи на Ален-Фурние, Жул Ренар, Мопасан и Юго.

По книгата е заснет телевизионният анимационен филм „По-добре е да си по-голям” с режисьор Люк Баро, а пълнометражната анимация „Животът ми като Тиквичка” с режисьор Клод Барас е финалист за наградата за кино ЛУКС на Европейския парламент 2016.