Ела и съдините

... Оттук нататък мога да измисля на мама какъвто искам живот. Каквато искам история. Мога да си играя със съдбата й, с нея самата като с кукла за вуду магия. Мога да я въртя и премятам в трудни ситуации, в гърч от самота, безлюбовие и страхове, мога да пронизвам сърцето й милиони пъти с детската си отмъстителна ръка. Мога да я направя и кралица. И богиня отново… Мога, но не искам. […] През целия си живот чаках да стигна нейната възраст, за да видя дали мога да я прескоча. Да видя какво има в живота оттатък. Някак неусетно, вероятно по онзи таен план, тая нощ се налага като гранична – или окончателно ще изтръгна майка си, тайната бучка в тялото ми, златния пирон, благодарение на който крача през света, но който не ми позволява по-свободни движения, който сковава дори самата мисъл за движение различно от това само да продължавам, или... Или какво!?

Из романа "Éла и съдините"