Житейската етика, която Монтен издига в своя цел, е и естетика, изкуство да се живее красиво. Улавянето на момента става начин да си в света – скромен, естествен, просто и напълно човешки.
На мен ми допада приветственият надпис, с който атиняните са посрещнали Помпей в техния град:
„Дотолкова до Бог се приближаваш,
доколкото че си човек признаваш.“

Абсолютно и почти божествено е умението да проявиш себе си в своята природна същност. Ние се стремим да бъдем нещо друго, не желаейки да вникнем в себе си, и излизаме извън собствените си граници, без да знаем на какво всъщност сме способни. Няма защо да се качваме на кокили, защото и на кокили трябва да ходим със собствените си крака. Даже и на най-високите земни тронове седим на собствения си задник. Най-прекрасен според мен е животът на ония хора, които се равняват по общочовешката мярка, в духа на разума – но без каквито и да е чудеса и необичайности.

Последните думи от „Опити“ приемат живота такъв, какъвто ни е даден, каквото и да ни поднася той, същия за всички, за великите и за скромните – понеже пред смъртта всички сме равни. Монтен намира в какво да упрекне дори своя най-голям герой – Сократ – заради това, че е искал да се измъкне от своята човешка природа, имайки си демон, който го теглел за ръкава като ангел хранител. Докато той, Монтен, е голият човек, подчинен на природата, съгласен със своята участ, сиреч наш брат.