„Дъждовете на страха” е роман, в който се разполагат проекциите на нестройните, но богати на подстъпи светове – реални и не толкова реални, в който ровенето в миналото е също така значимо, както и ровенето в днешното живеене, а преосмислянето му е ключът към тези светове.

Роман, в който звукът от премитането на елхови иглички в спокойния пловдивски дом (звук, напомнящ разсипан игленик) се смесва с тревожното шуртене на конска урина по шосето от Чернобил, роман, от чиито страници ни гледат едновременно и каналните плъхове от 68-ма – мокри, полумъртви, с очи като бутони на асансьор, и бобрите, чиито жилища-крепости, жилища-миражи се показват над водата, но необозримите им входове и лабиринти са основно под нея, за да всяват страх. И докато дъждовете на страха ни обливат, не е ли именно това скриване на бобрите от човешките погледи своеобразно връщане във времето, не касае ли то в действителност същността на нашето собствено живеене, стремежа ни за хармония със себе си?