Това, което не могат да кажат думите

„Ще те срещна с онези беловласи българи, които изпълваха моите бележчици със сладко, мъдро българско слово...“

----------------

„Много често, вторачени единствено в себе си и в това, което сами дълбаем, не виждаме какво чудесно грозде е наляло мераклийски обработваното лозе на съседа и нямаме сърце да се зарадваме на резултатите от труда му – зер,освен нас, други няма.

Тези мисли ми идват на ум, като препрочитам най-новата (35-та по ред!) книга на Лозинка Йорданова „Вихрушки пътя ми измитаха“. Нейният писателски друм е пример за всеотдайност в едно по сърце избрано поприще. Съвсем справедливо критикът Благовеста Касабова отбелязва, че Лозинка Йорданова е посветила творчеството си, респективно живота си, за откриване, изследване и популяризиране на българското народно творчество. Ще допълня, че в тази сфера в съвременната ни литература тя комай няма дори съперник.“
Пенчо Чернаев

„...с таланта си на разказвач тя го прави привлекателно като четиво, възпитателно като естетическо възприятие и познавателно – докосвайки младия читател до високите художествени измерения и мъдростта на безименни творци през вековете.“
Благовеста Касабова