Появата на този текст е продиктувана от две обстоятелства. Първото е състоянието на правовия ред в българското общество понастоящем, а второто е свързано с господстващите интерпретации за характера и причините за това състояние. И с невъоръжено око се вижда, че т.нар. правов характер на българското общество подлежи най-малкото на дискусия, доколкото доминиращите социални реалности ни предлагат картина, съвършено различна от тази, която би следвало да бъде, ако законът е основен регулатор на нашия живот. Дълго време това „не се забелязваше“, а когато феноменът придоби драстични (и жестоки) измерения, на публиката започнаха да се предлагат различни обяснения за състоянието на закона и правото у нас.

Поради факта, че тези обяснения най-често се дават от заинтересувани представители на юридическото съсловие или на съответни политически, икономически и гравитиращи около тях сили, интерпретациите се свеждат до поредица от технически, организационни или субективни дефицити и отговорности. Тоест проблемът не се третира и обяснява като мащабен социален проблем, а като въпрос от техническо и персонално естество. Намирам тези интерпретации не само за погрешни, но и за умишлено погрешни. Първата крачка за нерешаване на един социален проблем е неговото неадекватно дефиниране, което далеч не е случайно.

С предлагания текст се прави скромен опит да се даде една друга обяснителна линия на сегашното състояние на „закона“ у нас, която черпи своето съдържание от логиката и метаморфозите на цялостното ни социално и историческо развитие в новото време.

Гражданската ми и чисто човешка надежда е, че откровеният и компетентен диалог по социалните проблеми у нас най-сетне ще премине в градивно обществено действие – ако, разбира се, има предпоставки за такова. А както твърди Емил Дюркейм, един от класиците на социологията: „Единственият начин да се докаже движението е да се върви.“