Откъде идва силното нежелание да се конфронтираме с агресията, щом за него няма научно обяснение? В книгата, която държите в ръцете си, ще се помъча да дам отговор на този въпрос. Наред с това ще направя опит да прекарам ясна граница между деструктивната и конструктивната агресия, тъй като няма съмнение, че и двата вида агресия съществуват, но първата, за разлика от втората, не обогатява ничий живот и не носи ползи за цивилизованото общество.

Да се помъчиш да откриеш какво поражда яда, гнева, насилието и омразата и да положиш усилия да се справиш с бурните чувства в семейството, в детската градина и на улицата, са две коренно различни неща. Благодарение на четиридесетте години клиничен и педагогически опит аз стигнах до някои практически отговори, които ще изложа тук.

Напоследък не само на агресията сред децата и младежите се поставя етикет „проблемна“. В домове те и центровете за дневни грижи се наблюдава тенденцията като неприемливи да се заклеймяват всички основни емоции с изключение на щастието. Схващането, което е залегнало в основата на тази тенденция, кара родителите да се отричат от човешката си същност и да се
превръщат в актьори. Това схващане не е почерпено от мъдростта на настоящето или миналото, нито от някакви новодобити познания за онова, което ще тласне човечеството напред. Въпреки това то формира представите ни за „добрия“ и „успешен“ човек.

Конструктивната агресия е като сексуалността и любовта: тези три неща, взети заедно, са причината да ни има; те обогатяват отношенията ни с другите, позволяват ни да мислим по-задълбочено и да водим по-качествен живот. Ако прегърнем споменатите три аспекта на живота, които всеки от нас носи в себе си, ние ще можем да дадем свобода на действие на онези деца и младежи, които разчитат на нас и на емпатичната ни подкрепа.
Йеспер Юл