Автобиографични бележки. Духовен дневник

Сергей Николаевич Булгаков е изтъкнат руски философ, богослов и икономист, един от представителите на т. нар. „руски философско-религиозен ренесанс” от началото на 20 в. наред с Владимир Соловьов, Николай Бердяев, Павел Флоренски, Лев Карсавин, Семьон Франк и др.

Още като ученик в семинарията, Булгаков преживява религиозна криза и започва да се увлича от марксизма и по специално в частта му, засягаща политическата икономия. В пространната си дисертация „Капитализмът и земеделието”, той защитава универсалността на марксическите стопански закони. Постепенно обаче започва да възприема това учение като несъстоятелно и под въздействието на религиозни мислители като Владимир Соловьов, Фьодор Достоевски и Лев Толстой, както и при анализа на гносеологията на Имануел Кант, се връща към религиозния мироглед.

В произведението си „Християнският социализъм” (1903 г.) все още се опитва да съгласува двете идеологически концепции – религиозната и марксическата, но скоро изоставя този подход и окончателно се завръща към религиозното мислене. В ”Двата града” (1911 г.) той вече открито се противопоставя на марксическия материализъм. Моралните и интелектуалните етапи, които е преминал по този път, описва в сборника „От марксизъм към идеализъм” (1904). Централно място в зрелите възгледи на Булгаков заема софиологията, която разработва в многообразните й аспекти – от икономическите теории до мистическите и съзерцателни умозрения. Булгаков възприема София като „идеална основа на света”, „световна душа”, „нетварен вечен образ”. Онтологичното единство на света се съдържа в метафизически непрекъснатото му изпълване със София. Сам по себе си светът е вторичен и не е тъждествен с Бога, но при все това притежава собствена божественост, която е тварната София. Човек е също така осъществяване на София, както и всеки друг феномен – обществото, икономиката, историята.

Софиологическите възгледи на Булгаков са вече окончателно оформени в „Светлина невечерна” (1917 г.), развиват се в по-късните му произведения „Ипостас и ипостасност” (1925 г.), „Неизгарящата къпина” (1927 г.), „Глави за троичността” (1928 г.) Окончателната им разработка е в трилогията (наричана още условно „София – Премъдрост Божия” – под това име се издава на повечето европейски езици. За отбелязване е, че и до днес тази трилогия няма руско издание), съдържаща произведенията „Агнец Божий” (1933 г.), „Утешителят” (1936 г.) „Невестата на Агнеца” (1945 г.) Софиологическото учение на Булгаков е осъдено през 1935 г. от Московската патриаршия, но възникналият „спор за София” и до днес не е намерил окончателно решение в богословските среди.