Той:

Ах, явно вече нямам тайни с теб!

В Миро те припознах – атлазно синьо!

Луна. Сърце. И този твой куплет

аз вплетох на платното с моя рима.

Говориш за…

Разбира се, познах!

Париж е нежен, весел и вулгарен!

Че твой съм, още в София признах!

Че моя си в Париж, съм благодарен!

Вървим през стария площад Пигал

и всички двойки завистливо гледат –

Ван Гог сега да беше ни видял,

пък после да рисува слънчогледи!

Тя:

До теб, разбира се! До никой друг

не мога из Париж да се разхождам.

Напук на всички мухльовци, напук

на дамички, излизащи от кожата си,

които ни следят с посърнал взор

и съскат зад гърба ни, свили устни:

„Какъв кошмар! Той с нея! Жив позор!

Той е разхайтен! Тя пък е разпусната!“

О, няма спор! Свещена простота!

Те даже не разбират как са прави!

Разхайтени – в града на любовта!

Разпуснати – ами така се прави!

През рамото ми – твоята ръка,

аз с палец в гайката на панталона ти,

площад Пигал пресичаме така

и той ни ръкопляска от балконите.

Да беше ни видял сега Ван Гог –

как тръпно спускаш длан към моя лакът –

с кръв от отрязаното си ухо

би нарисувал сто картини!

Актови.