Знаем много за Мара Белчева – за поезията й, за себеотдаването й на Пенчо Славейков, за увлечението й по учението на Петър Дънов... И все още твърде малко познаваме живота й, преди да се преплете с този на Пенчо Славейков. Още по-малко знаем за Христо Белчев – любимия съпруг, приятел, наставник.

… Все още сме длъжници на паметта на обещаващия поет, остроумния сатирик, на пламенния патриот, превъзходния финансист и невинния политик Христо Белчев.

В тази книга представям на вниманието Ви писмата, които Христо Белчев изпраща до съпругата си от Белград. Минали са 140 години оттогава. Писма – свидетелства – на съпруг, който е поставил на пиедестал и възвисил любимата жена. Те обикновено са без обръщение и завършват без подпис – като разговор, който прекъсва и започва отново оттам, където е спрял. Христо Белчев проявява загриженост и внимание към всичко, което засяга Мара, деликатен съветник й е в сложни житейски ситуации. Мара Белчева получава сигурността, закрилата, признанието и преклонението пред добродетелите и способностите си от обичащия я Христо. Той има заслугата да я създаде, да я направи това, което тя е в следващите години – блестяща интелектуалка, поетеса, талантлива преводачка.

Публикуваме за първи път целия ръкопис на „Мисли“ (заглавие, дадено от Иван Д. Шишманов), където ясно личи духовната нагласа на Белчев към философски разсъждения и афористично изразяване. Интересна и важно доказателство за несъмнения му литературно-аналитичен талант е статията му, посветена на „Цветя на злото“ от Шарл Бодлер. Не е известно дали тeкстът е предназначен за публикация в този вид, или е част от по-мащабно изследване, както и поводът за написването му. Същото се отнася и за цикъла поеми, създавани преди 1878 г., на патриотична тематика, както и за някои от стиховете. които не са влезли в подготвеното от Пенчо Славейков издание. Поставяйки ги в контекста на епохата, с нивото на развитие на българската поезия и като ги сравняваме с творчеството на съвременниците на Христо Белчев – Стоян Михайловски, Стефан Стамболов, Цани Гинчев, Харалан Ангелов и др. – можем да твърдим, че поетичните му творби не им отстъпват по литературни качества. Дори напротив, превъзхождат ги по начина и широтата на интерпретиране на идеите. Чуждите влияния, за които споменава и Пенчо Славейков, са осезаеми, но свидетелстват за натрупването на културни пластове и за явен стремеж за европеизация на българската тематика и поставянето й като част от европейския литературен пейзаж. Ако Христо Белчев беше се отдал само на литературна дейност, то неговите постижения щяха да са сред най-добрите образци на следосовобожденската ни литература. Но съдбата е решила друго.

Румяна Пенчева