"Този роман е отговор на ония българи, които наричат сънародниците си емигранти "предатели", "изменници"... Прочетете го и си отговорете на въпроса: "Аз мога ли да изпърпя това, което са преживели тези хора?" И тогава, сигурен съм, ще станете по-добри и по-топли към емигрантите си. Тоест, към себе си..."

Димо Райков

Бг-емигранти са се събрали в подземието на хотел в Париж и пишат писмо до президента на Република Франция. Облечени в най-новите си дрехи, "делегатите" на това своеобразно събрание са огрени от една мека топлина...

И пишат със сетна човешка надежда и вопъл "Г-Н ПРЕЗИДЕНТ, РАЗРЕШЕТЕ ДА ОБИЧАМЕ ФРАНЦИЯ!"

Писмото е готово. И клетите същества огрени от надежда, започват да се подписват. Остава да сложи подписа си само закъсняващата Мадлен, дошла да се лекува в Париж. Но новината е смразяваща - тя туко-що е починала. И чак сега емигрантите разбират - над г-н Президента има още някой... Някой, който те, увлечени в последния си порив към Мчетата, просто бяха забравили.

И писмото, изцапано от прокапалите по него сълзи, остава неизпратено...

Всъщност този роман е свидетелство за живота на бг-емигрантите през периода 2007-2014 г., по времето, когато, макар и членовете на Европейския съюз, на сънародниците ни и румънците бе забранено да работят нормална работа във Франция и в някои други страни в ЕС.

Това е роман за българската мъка, за българската орисия - да бъдеш НИЧИЙ - и в България, но и в чужбина...