Модели на автобиографично разказване за социализма между устното и писменото

Настоящият том представя резултатите от колективното изследване „Модели на тревожност“, посветено на това как хората разказват живота си от времето на социализма.

Как изглеждаше хипотезата, която трябваше да обедини екипа на „Модели на тревожност“? Избързвайки и опростявайки нещата значително, можем да съберем началния й вариант в три основни положения:

1. По времето на „реалния социализъм“ комунистическата идеология влияе силно на автобиографичното разказване: тогава тя играе ролята на официална рамка на колективната памет и условие за индивидуалните спомени.

2. За да разберем спецификата на това влияние трябва да имаме предвид, че в последните десетилетия на режима, идеологията е нещо повече от идеология – функционира като всепроникващ и автоматизиран език (в жаргона на проекта това беше известно като „семиотическа природа на късното тоталитарно общество“). Реторическият репертоар на въпросния език е организиран под формата на Голям исторически разказ за Похода на Пролетариата към Светлото Бъдеще.

3. След 1989 този всеобхватен език-идеология-разказ се разпада катастрофично - сякаш просто се изпарява и губи каквото и да е социално значение. Но самото му изчезване поражда объркване и тревожност сред постсоциалистическите индивиди: хипотезата очакваше, че без тази възлова и сигурна рамка те губят ориентация и не знаят как точно да разкажат живота си. Затова и проектът ни се наричаше „Модели на тревожност“.