Пътищата на живота са ме срещали с господин Зилахи на различни места, по различно време и по най-разнообразни поводи. Странно обаче – никога в Унгария, на която той несъмнено принадлежи, колкото и рядко да се задържа там. Същото важи до голяма степен и за текстовете му, които отвеждат читателя до различни, най-смахнати и екзотични кътчета на планетата, но в крайна сметка го връщат там, откъдето е тръгнал авторът. На пръв поглед Петер Зилахи сякаш ни продава екзотика, но всъщност се случва точно обратното. Той изнася зад граница продуктите на собствената си идентичност, сред които и немалка доза горделивост, самонадеяност, дори самохвалство. Но разбира се, тъкмо това му е чарът, живецът на перото му. За разлика от прилежните, скучновати автори на туристическа литература, Зилахи не държи да ни ориентира, нито да ни информира, нито дори да събуди интереса ни към мястото, където го е запратил случаят… или по-скоро някоя фондация. Вижте, сякаш се опитва да ни внуши, всичко това не е чак толкова важно. Много по-важно е, че аз съм бил там и съм видял нещата под определен ъгъл, под който никой друг не може да ги види, и какво ми се е случило на това място, какви хора съм срещнал, какво са ми казали, какви мисли са ми хрумнали в този момент и т.н., и т.н. Но ако вие самите решите да отидете там, хъм, сигурно ще се разочаровате. Не си струва. По-добре си купете книгата ми. Хем по-евтино ще ви излезе, хем повече ще се забавлявате, гарантирано. Такъв си е Зилахи! Но в тия постни времена на слогани, емблеми и марки, на туристически клишета и политическа коректност, новината, че духът на барон Мюнхаузен все още е жив, може само да ни вдъхновява. За което голяма заслуга носи и нашият приятел.

Алек Попов