Сборникът разкази на Михайло Пантич „Този път за болката“ е своеобразно продължение на предхождащия го „Ако това е любов“, като представя и една друга гледна точка към интимния свят на модерния градски човек в съвременна Сърбия. Търсенето на собствения Аз през страданието, самотата, нееднозначното общуване между хората трасират пътя на авторовото пътуване към модерния хуманизъм, основан на дълбокото разбиране и съпричастие към стремежа на съвременника да открие и утвърди собствената си идентичност. Всеки от образите се оглежда в критичното огледало на пропуснатите житейски шансове, любови, разпаднати семейства, забравени приятелства. Дълбокият психологизъм на образите се разгръща на фона на драматичните промени в бивша Югославия през последното десетилетие на миналия век. Така личната драма на всеки от героите получава своята социална и историческа проекция, а от друга страна историята – своето човешко лице. Тъкмо с тази своя особеност творбата е особено интересна за българския читател, тъй като талантливо и откровено разкрива образа на „съседа“ и по този начин хвърля мост между двата народа и двете култури.
Сложната историческа картина на Балканите е направила връзките между съседните народи многопластови и не винаги еднозначни. Поради това всяко ново познание за съдбата, перипетиите, надеждите и отчаянието на съвременните общества на Балканите е стъпка към разбирателство чрез опознаване. В същото време талантът на Михайло Пантич, сгрятата от човешка топлота гледна точка към съвременния човек извежда проблематиката от националното и регионалното и я превръща в изказан на глас размисъл за съдбата на човека в днешния ден.

--------------------

Михайло Пантич (1957 г.) е университетски преподавател, признат литературен критик и утвърден майстор на кратките белетристични форми. Неговите разкази са построени в съответствие с методите на неореализма и постмодернизма, в съчетание с елементите на новата урбанистична среда. Пантич поставя себе си в служба на случая като върховен повелител и автор на истории, уверен, че всичко може да послужи за сюжет на един добър разказ – цитат, метафора, някое сполучливо или абсурдно сравнение, инверсия на дадена фикционална или реална случка, цитирана (авто)биографична изповед, смесване на истински и измислени имена, повторение, пастиш, поставен редом до прецизно описания истински случай, личност или събитие. За неговите разкази е характерна непрекъснатата смяна на гледните точки, на ролите на наблюдател и участник, преплитането на водещия наратив с коментара за него, постоянното оспорване на ужким утвърдени истини, за да се създаде една неповторима сплав от фикционална свобода и документална прецизност, предизвикателство и наслада за читателя. Публикувал е следните сборници с разкази: „Хроника на стаята“ (1984), „Уондър в Берлин“ (1987), „Поети, писатели и други от менажерията“ (1992), „Новобелградски разкази“ (1994), „Седмият ден от кошавата“ (1999), „Не мога да си спомня едно изречение“ (2000) и „Ако това е любов“ (2003). Разказите му са включени в редица антологични сборници и са преведени на английски, френски, немски, италиански, датски, чешки, словенски и македонски.