Това е книга от и за американския поет Сидни Уест, изкълван от птиците на своето въображение. Думите в нея се държат като конски мухи, волове, пламъци, дървета и очаквани, но все пак внезапни сутрини. Те често се явяват в неразчленим рояк; не по-рядко се учленяват по свой образ и подобие (и се налага да минават не през очите и ушите, а през кожата и опита от всичките безсловесни мигове на читателя); много пъти застиват в ярки картини, в които някой умира, а друг се ражда. В 34 жалби и една поправка на грешките (която обаче не е задължителна), Уест разказва Запада и Юга, възходите и паденията на градчето Мелъди Спринг, където студентите по агрономия сеят смут, чаровни нехранимайковци стихотатстват, един човек си отдъхва под засетия в градината му испански ден, друг така се разкъсва от несъвместими желания, че се разпада на две и кучетата изяждат разлома по средата. Преводът от небитие в битие е на Хуан Хелман (1930), един от най-забележителните поети на Аржентина, Мексико и испанския език.

“Единствено ако читателят е отворен, ако остави смисъла да влиза през врати, различни от тези на синтактичната постройка, на изтърканите образи и метафори или на повече или по-малко смелите, но вече асимилирани от поетическата традиция фигури, единствено така ще може да достигне до действителността на стихотворенията на Хелман... Всички ще преживеем смайването пред постоянните му волности, на които попадаме една след друга по пътя, но само онези, които го прегърнат и по някакъв начин продължат, ще заслужат една книга, чието желание е да ги съдържа, да ни съдържа всичките.” (Хулио Кортасар, 1981)

“Хуан Хелман, великият аржентински поет, е един от най-големите, които светът има днес.” (Жузе Сарамагу, 1999)

“Сафо говори за приказната градина, в която хладни води ромолят през клоните на ябълковите дървета, всичко тъне в сенките на розите и от разлюлените вейки се спуска сънят, Маларме познава “голотата неясна” на сънищата, св. Тереза Авилска събира образите и призраците на нещата, будещи желания, св. Йоан Кръстни пие от виното на любовта, която поднася един-едничък бокал, Кавалканти зърва жената, която кара бистрия въздух да затрепти, Хилдегард от Бинген плаче с кротките сълзи на разкаянието, и толкова красота, натоварена с допълнителен живот, предизвиква вълнението на целия свят. Дали поетичното слово не е сън за друг сън?... Има милиони безименни пространства: поезията работи да назове онова, което още няма име.” (Хуан Хелман, 2007)