КОЛЕДНА ПРИКАЗКА

Не бе ми се случвало досега да съм бил
преди Бъдни Вечер така сам и унил,
но този път, както си раздигах книжата,
за да очистя малък кът за елхата,
открих плик неотворен, който – както личеше
от клеймото му – беше
получен през март. Цял препасан със скоч
и с печат „Препоръчано“, той на вид бе точ-в-точ
брат на много подобни без всяко съмнение,
съдържащ поредната „стихосбирка за мнение“…
И така се оказа… Но, зачел се в писмото,
още в него самото
почувствувах някаква интонация, нова
за писмата от този род. И пак нещо такова
още в първите стихове подир миг ми се мярна
една малка подробност удивително вярна,
и след още три – четири находки такива
вече питах по жицата една, явно щастлива,
учителка в пенсия от комплекс „Мусагеница“,
дали всички в комплекса им само музи и гении са,
та така са го кръстили. И за свойта вина
че тъй късно обаждах се, си изпросих една
опрощаваща дума и предрекох й щедро
успехи на едро.
При което със слух
изтрениран я чух
- учителка уж, а като ученичка -
да преглъща, да прави при някоя сричка,
един мъничък стоп,
един трогващ синкоп…
И тъй весело, мило
всичко бе се развило,
че беше отнесло от мен всичко унило -
един квант добринка
бе направил така,
че снегът вън танцуваше, бял и приказно млад,
и разкошна елха беше целият град,
и аз виждах й блока, и апартамента й
беше станал по-празничен… Но и при мен тъй
всичко беше по-коледно… Станал даже по-ярък
поради закъснението, моят скромен подарък
- малка мека пътека
от човек към човека -
ми бе върнат обратно в нежен акт на обмен:
бях го мислил за нея, а той бил и за мен.