"Николай Петков е от изчезналото коляно на енциклопедистите. Той разбира от философия, от богословие, от поезия, от градоустройство, от кварки, от иконопис, от вино, от шах, от футбол, от мистерии и загадки. В този роман от разкази за пътешествия във времето и пространството личат уроците на Джеймс Джойс, на Умберто Еко, на Джак Керуак, но и на поп Минчо Кънчев. Защото освен научните степени под ръководството на Георги Каприев и Юрий Проданов, Николай Петков притежава и дара на свещенството – той е православен свещеник в шуменския квартал Дивдядово. Стадионът на Старата госпожа е експлозивна смес от напрегната интелектуална игра, възрожденско светоусещане и сурови житейски перипетии."

Деян Енев

-----------------------------
"Цикълът разкази Стадионът на Старата госпожа се появи като следствие от предпочитаната от мен форма за придвижване в пространството – автостоп. По този начин стигнах доста далеч извън границите на България и успявах да се завърна. Да си свещеник и да пътуваш на автостоп е уникално предимство – шофьорите спират вземайки ме със себе си като непоколебима гаранция за сигурността на автомобила си и собствената си сигурност. Веднъж дори можех да избирам между „Мерцедес” и „Бентли” – просто едната кола малко ме подмина, а другата спря точно до мен.

Та цикълът разкази е фикционално продължение (каквото и да означава това словосъчетание) на мои пътешествия. На фона на едно футболното летоброене - шампионската 1991 година на търновския „Етър”, претворяването на торинския стадион „Стадио Комунале” в “Деле Алпи” и историите на световните първенства - съм се опитвал да вляза във „вътрешното” време на Прокъл Диадох и Дионисий Ареопагит.

Целта ми беше да открия начините, чрез които това време сродява градове, съдби, илюзии и мистификации. Затова съм правил опити да вникна в реалности, които, на пръв поглед, са безкрайно банализирани теми ( за виното, за Втората световна война, за Париж като туристическа дестинация), за да изобразя персонажи реални, но и парадоксални, като графиките на Ешер.

Бях мотивиран и от факта, че в българската литература образите на духовника са до болка схематизирани - или революционни водачи, или алкохолизирани и видиотени мошеници с огромни шкембета. Многопластови характери на духовници, които са ерудити и юродивци едновременно, смея да твърдя никога не е имало в родната ни литература.

Затова се осмелих да предложа моя дядо Дионисий - монахът който освен типика, познава Дънс Скот и Джемс Джойс, пътешества из изгубените градове Суза, Ефес и Масада, пазарува с атински тетрадрахми, рисува автентични икони от десети век, спасява евреи през 1941, раздава картини на Густав Климт. Това е персонаж, който може да живее с една особена, истинска свобода. Първо, защото Истината го прави свободен и второ, защото Някой, Чието Име е Благо и Чието бреме е леко, прави неговите мистификации толкова истински, колкото е истински и самият Дионисий Ареопагит, първият атински епископ, човекът на когото е кръстен и най-големият стадион в Париж - онзи същия, на който Франция с два гола на Зидан побеждава Бразилия и става световен шампион през 1998 година.

В развиваща се по класическата сюжетна схема на пътешестващите Водач и Ученик „Стадионът на Старата госпожа” двамата странстващи свещеници разказват своята история на границата на реалността, мистификацията и мечтата.

А иначе в свободното от църковни служби и писане време всеки ден отделям време, за да пробягам около 10 километра. Имам жена Наталия и две деца – Велислава и Йоан."

Николай Петков