Начинът, по който умираме, е квинтесенция на начина, по който живеем. Има ли тогава „социалистическа смърт", която да съответства на „социалистическия начин на живот"? Разбира се, смъртта е универсален биологичен факт, независещ от идеологии, вери и политически режими. Но тя провокира невероятно многообразие от културни реакции, които са не само мяра за значимостта на самия този факт, но и показват как той е обрасъл с условности, норматив-ни представи, ритуали, символи, които - за разлика от биологичния факт - значително се променят във времето. Как комунистическият режим в България „опитомява" смъртта? Коя е новата святост, кои са образците, налагани чрез официалната идеология на смъртта? Как се мисли социалистическата смърт и как се вписва в прогре-систкия голям разказ? Кои са нейните нови символи? Как е била обгрижвана, регистрирана, контролирана и манипулирана „малката", негероичната смърт? Какво се случва след маргинализацията на религията, традиционно даваща отговори на екзистенциалните въпроси? Кои са преозначаваните практики, какви са наложените сценарии и как са отигравани те?

Следвайки тези въпроси, авторите в книгата мислят смъртта при социализма както през идеологиите и значимите „места на памет", които задават образцовост, така и през „местата" на обгрижване и контрол, които налагат нормалност.