Смокинята е третият роман на словенския режисьор, сценарист, колумнист, поет и писател Горан Войнович, който е първият словенски писател, печелил три пъти наградата Кресник за роман на годината.

Роман за непрестанните ни опити да разберем самите себе си по-добре – с всички сили и средства, глобални и локални. За разпадането на паметта и безутешното потъване в забравата; за скъсаните връзки, обърканите чувства и тихите разочарования.

„Смокинята“ ни запознава с живота на три поколения от едно семейство и ни води с тях през бурите на миналото до тези на настоящето.

„Малцина са хората, които държат книга до възглавницата си. Жените може би все още, но мъжете – почти никога. Списания, вестници, а най-често им е подръка дистанционното. Такива са времената. Хората не осъзнават, че с книгите създават образа на мечтите си, че с четенето развиват и поддържат въображението си, докато телевизията им натрапва образи. Образите, които създаваме, докато четем книги, са си наши собствени, а по телевизията гледаме чуждите. Телевизионните програми са насилие върху света на мечтите ни. Всички картини, които гледаме, си проправят път до подсъзнанието ни, затова сме все по-разсеяни и неспокойни. Образите на съзнанието ни са образи на ужаса.“, Горан Войнович

--------------
Откъс от романа „Смокинята“ на Горан Войнович
Комисар Ристо Марянович посрещна бъдещия управител на горското стопанство Александър Джорджевич през 1955 г. в Буйе така, както подобаваше в неговия край. Той постла бюрото в кабинета си и постави отгоре му всички вкусотии, които жена му Йована беше донесла със себе си от Ужице. Прословутият ужишки каймак, дуван чварци, сурова наденица, бекон, люта кайсиева, всичко това очакваше Александър, който наистина беше пристигнал от братска Словения, но съдейки по името му, беше човек от неговия край, с когото ще може да се размени по някоя дума на родния език. Ристо едва беше заел както трябва мястото на комисар в Северна Истрия, а вече изпитваше носталгия по родния край и бе разбрал, че в скъпата му Югославия живеят и чужденци, които въпреки почти разбираемия им език, все пак си остават непонятни. Странни бяха тези хора, тук в Буйе. Ристо гледаше да ги избягва и вместо да им диша във врата, да включва подходящите в партията, а неподходящите да изключва от обществения живот, оставяше ги да вървят по собствения си път и се стараеше да имат колкото се може по-малко вземане-даване с него, а той на свой ред с тях. Щом му съобщиха, че от Любляна ще дойде млад мъж на име Александър Джорджевич, новината го зарадва така, сякаш му бяха съобщили за посещение на Йосип Броз – Тито.

Нещо му подсказваше, че Александър веднага ще разбере какво не е наред с хората в Буйе и Ристо ще може да сподели с него онова, което не биваше да се говори в света на братството и единството; че също като него и Александър ще забележи как с тези хора нито можеш да разговаряш по братски, нито по братски да се напиеш, нито да се посбиеш; че и той самият ще проумее как с тези хора за социализма нищо не може да се направи и ще разбере, че е по-добре да ги оставят на мира и да не пъдят бог от чудатите им глави. Ристо се надяваше да не се налага да се преструва пред Александър, че ден и нощ се бори за напредъка на отечеството, а спокойно ще може да му признае, че предпочита да се спотайва в кабинета си, да заключва вратата и да се прави, че го няма; да си пие кайсиевата и да разсъждава за родния край и за това, че стига да му се удаде възможност, веднага би избягал обратно в гората при партизаните; че военната смелост вече го е напуснала и сега, по време на мира, се е превърнал в нещастник; че все чака да се стъмни, за да се шмугне след това нелегално в града, града, който иначе предвожда, но сега пълзи из него като контрабандист през войната се бои и от тези жители на Истрия повече, отколкото от немците когато и да е било. Всичко това Ристо искаше да каже на Александър, макар да знаеше, че веднъж щом седнат един срещу друг, трудно ще намери правилните думи; че въобще не познава този Александър, той е по-млад от него, идва от Любляна и може би е еднакво странен като хората в Буйе. Когато попрекалеше с пиенето, Ристо си мислеше и за това, че вероятно вече въобще няма нормални, нему подобни хора; че сега и в Ужице всички са различни; че както тук, така и там те оставят да говориш и никога не те прекъсват, а само те гледат с широко отворени очи, та не можеш да разбереш какво си мислят в действителност.

Може би никъде вече няма никого, размишляваше Ристо, на когото да може да признае, че се страхува от така отворените очи, в които затъваше като в плаващи пясъци, никой, на когото той, политическият комисар, член на комунистическата партия, да можеше да признае, че се страхува от хората, които само стоят пред него и го слушат. Затова Александър Джорджевич беше последната му надежда, той трябва да може да разбере всичко това, той трябва да знае за какво говори Ристо, понеже е наш човек, а нашите хора разсъждават и виждат нещата по същия начин.