Когато преди три години бях със семейството си в Токио, където живеехме в квартал Ропонги, пише Йозеф Винклер за новата си книга, на 99 години почина баща ми. Една година преди смъртта си, научавайки, че в последната си книга не съм се церемонил с човек от родното ми село, в кратък, но драматичен телефонен монолог той ми каза, когато дойде неговият час, да не ходя на погребението му. Когато научихме за кончината, аз стоях пред стъклена стена в австрийското посолство в Токио. Гледах навън към малко езеро с оранжеви златни рибки, когато една чапла с широко разперени криле се спусна в края на езерото. В този момент на тъга и щастие си помислих: “Значи, мъртвият ми баща все пак ми се яви, преобразен като бяла чапла, за последен път, преди да го зарият в земята - с дълги, тънки червени крака, със станалата землиста остра дълга човка, тръгнал да търси червеите на бъдещия си гроб в Ропонги. Проклятието му се сбъдна; ние не се върнахме, а останахме в Ропонги.