Пет тома на световноизвестния писател,
бащата на Филип Марлоу, Реймънд Чандлър.

В том I са включени разказите:
"Бей Сити блус";
"Удавницата";
"Убиец в дъжда";
"Нефритената огърлица";
"Запознанство на Нун Стрий".

На почитателите на майстора на криминалния разказ предлагаме непубликуван текст, в който Реймънд Чандлър споделя мисли за писането на криминалета.

Един ден някой книжен плъх или друг подобен особняк може да реши, че си струва да прерови архивите на евтината криминална периодика, която процъфтяваше в края на 20-те и началото на 30-те години и да установи как, кога и по какъв начин популярната криминална история се отърсва от добрия, изискан стил и окончателно подивява. Този човек трябва да притежава силно аналитичен ум и набито око. Долнокачествените издания никога не са мечтали да стигнат до идните поколения и повечето сигурно отдавна са придобили мръснокафяв цвят. Навярно трябва да притежаваш изключително проницателен ум, за да се абстрахираш от ненужно крещящите корици, пошлите заглавия и трудносмилаемите реклами, за да откриеш истинската сила на онзи начин на творчество, което дори и в най-превзетите си и изкуствени проявления, караше почти цялата останала проза, писана по същото време, да придобие привкуса на хладичък бульон в пансион за стари моми.
Струва ми се обаче, че не само насилието беше причина за силата на тези разкази, независимо от купчините трупове, прекалените подробности и насладата, с които се описваше смъртта на жертвите. Положително не беше и изящната словесност, тъй като и най-плахият опит за такава щеше да е безмилостно задраскван от редакторите. Кой знае каква оригиналност на сюжета и героите също липсваше. Повечето сюжети бяха съвсем обикновени, а характерите – доста примитивни типове. Вероятно причината се криеше в миризмата на страх, която разказите успяваха да внушат. Героите им живееха в един объркан свят, в който доста преди атомната бомба, цивилизацията бе изобретила начините за собственото си унищожение и се учеше да ги използва с олигофренския възторг на гангстер, изпробващ първия си автомат. Законът се манипулираше с цел придобиване на власт и печалби. Улиците бяха тъмни от нещо повече от нощ. Криминалният разказ бе жесток и циничен що се отнася до мотивите и героите, но изобщо не беше циничен в ефекта, който се опитваше да постигне, нито в техниката, с която го постигаше. Само няколко нестандартно мислещи критици го оцениха навремето, което пък бе и максимумът, който имахме правото да очакваме. Средностатистическият критик никога не забелязва постижението в момента на зараждането му. Започва да го обяснява чак когато то вече е станало порядъчно.
Емоционалната база на стандартната криминална история беше и винаги е била, че убийството ще бъде разкрито и законът ще възтържествува. Техническата му база – относителната незначителност на всичко друго, освен финалната развръзка. Онова, което водеше до нея, бе повече или по-малко рутинна работа. Развръзката щеше да оправдае всичко. От друга страна, техническата база на историите от типа “Черната маска” бе, че сцената е по-важна от сюжета в смисъл че добрият сюжет ражда добри сцени. Идеална е загадката, която бихте прочели дори ако краят липсва. Ние, които се опитвахме да я напишем, споделяхме едни и същи виждания с филмовите творци. Когато за пръв път отидох да работя в Холивуд, особено интелигентен продуцент ми каза, че не можеш да превърнеш една детективска история в успешен филм, понеже целият смисъл е в разкритието, което пък отнема само няколко минути екранно време, докато зрителят вече посяга към шапката си. Той грешеше, понеже си мислеше за неподходящата история…