“Дайми Брадвата живееше в една къща, в която всичко си беше такова, каквото винаги е било.

„Коминът си стои върху къщата и пуска навън дима - казваше Дайми Брадвата. - Дръжките отварят вратите. Прозорците са винаги или отворени, или затворени. В тая къща ние сме винаги или на горния, или на долния етаж. Всичко си е такова, каквото е било."

Затова Дайми Брадвата реши да остави децата си да измислят сами своите имена.
- Първите думи, които кажат, когато се научат да говорят, ще
бъдат имената им - рече той. - Нека сами си ги измислят.

Първото момче, което се роди в къщата на Дайми Брадвата, се нарече Моля Дайми. Първото момиче, което се роди по-късно, си измисли името Няма Дакажа.
И двете деца имаха в очите си нощните сенки на равнините, а на челата им грееха лъчите на ранното утринно слънце.

Косите им бяха досущ като потъмняла полска трева. Те обичаха да отварят вратите на къщата и да тичат навън, за да може вятърът да им реше косите, да докосва очите им и да гали челата им с шестте си ласкави пръсти. "