Монографията има за цел да разгледа механизмите, средствата и институциите, чрез които се осъществява пропагандата в българското кино (в частност игралното) в България. Това е първо по рода си изследване, което без да претендира за изчерпателност по темата, се опитва да разгледа процесите на киното в България от гледна точка на идеологическия и пропаганден канон по времето на неговия социалистически период.

В предишната книга „(Не)възможната свобода. Идеологическата цензура в българското игрално кино (1948–1989)”, бяха изследвани механизмите за контрол и цензура над родната кинематография. Настоящата работа продължава посоката, като разширява темата с опит за надграждане – как киното е използвано като средство за разпространение и налагане на идеологическите норми на властта с цел манипулация.

Монографията се фокусира върху водещите институции и основни механизми, които се използват за прокарване на комунистическата идеология със средствата не само на игралните филми, но и другите страни на държавната филмова индустрия в страната, като показ и разпространение. Дадени са конкретни примери с поръчкови филми и филмови програми, които се превръщат в еманация и ярък пример за използването на игралното кино като инструмент за налагане на конкретна политика. Такива са програмата „1300 години България“ или филмът „Време разделно“. В края на текста е разгледан и огледален пример как киното се противопоставя на пропагандата с филма „Дишай“, като въз основа на документи е представена цялата хронология от създаването на филма до неговия нелегален (без санкция от властта) показ.