Романът разказва историята на една четиридесетгодишна жена – Амалия Койич – преводач и литературен критик, която в зрелите си години научава, че е осиновена. Вестта я довежда до нервен срив, който се превръща в начална точка на мъчително пътуването към себе си. Добре изградената й идентичност се разпада и тя е изтерзана от собствената си неспособност отново да намери своето Аз, приемайки реалностите на своето генетично наследство. Тръгвайки по следите на своите родители, героинята се среща със своята рождена майка, повеждайки читателя през различни социални слоеве на съвременна Сърбия. В тази критична ситуация съпругът й я напуска, за да заживее със съпругата на природения й брат, от която очаква дете, каквото самата тя не може да има. Неспособна да приеме реалността такава, каквато е, Амалия Койич удря глава във фактите като в стена. Поразена е от откритието, че е способна всичко да разбере и нищо да реши.

Със съдбата на главната героиня романът поставя въпроса за същността на идентичността – дали тя се унаследява или се изгражда, т.е. дали модерният човек има свободата да изгражда себе си или е обречен от гените си толкова, колкото и своя далечен прародител. Героинята на Вида Огненович е убедена, че наследството е определящо, а всаденото ни чрез възпитанието задължение е да запазим предаденото ни от предците. Толкова силни са убежденията, формирани чрез възпитанието. Така авторката поставя въпроса в обществено значим контекст, считан за характерен за Балканите. Както самата тя казва в едно интервю:

„В разбирането за идентичността, особено националната, по тези земи съществува един видим парадокс. От културна гледна точка той се преживява като крехко цвете, което може да бъде заплашено от всичко друго освен от удивлението и затова трябва да го пазим и да се грижим за него като за болен, угаждайки му макар и със свито сърце и пеейки химни. От друга – да кажем социална гледна точка, го считаме за несломим като желязо, което се калява в огъня на порицанието на чуждата идентичност. И естествено, в тези модерни времена тази вкаменена идентичност се потвърждава и брани с кръстосване на ножове или на много по-силни оръжия, въпреки големия напредък в мисленето и действията.”

Романът Прелюбодейци е написан в аз-форма, но всеки от героите говори със свой глас, което превръща емоционалната изповед на една модерна жена в открит диалог за крехкостта на съвременния човек, от който произтичат много въпроси и нито един еднозначен отговор.