Тази книга е много лична. Тя е за моите приятели писателки и писатели. На тях се изповядвам и очаквам да ми се доверят. С всички, чиито имена и книги са споменати тук, сме приятели. Защо съм избрал точно тях? Първо, защото с нещо са ме предизвикали да им се възхитя. И второ, защото литературата, която са създали, има стойност по-висока от злободневната или от тяхната лична оценка.

Тази книга е продължение на литературните есета, поместени в „Литература на края на света“ (Лексикон, 2017). Оттогава минаха три години, излязоха нови книги, сдобих се с нови приятелства. „Краят на света“ обаче остана там, където беше. В провинцията, която се самовеличае. В локалното, което се самоотрича. В местното, което се самоизяжда. В посредственото, което се самонаграждава. В мъжкарското, което се самонадува.

И все пак… Езикът, който ни обединява, не емигрира. Чрез неговите носители светът протяга ръка, строи мост за връзка. За спасение. В езика сме заедно – помежду си и със света. Когато спонтанно съставих съдържанието на тази книга, осъзнах с изненада, че в него без предварителен замисъл съм заложил идеята за връзката на българската проза със света. Чрез авторите, всички без един живели по света.