Много хора се докосват за пръв път до красотата и мъдростта на литературните класики благодарение на талантливо поднесени техни преразкази. Поемата „Песен за Хаяуата“ на американеца Хенри Лонгфелоу излиза на български език преди 40 години в превод на Сидер Флорин, но – въпреки въздействащите си природни картини, образи и сюжет – е оценена от малцина. Причината се корени в архаичния стил на поета, вярно предаден от големия български преводач. Крие се в тромавия понякога стих и в претрупаната фраза, която в епохата на Лонгфелоу е приемлива, но днес краде от красотата на сюжета, спъва динамиката на повествованието.

Стриктно следвайки съдържанието и специфичната образност на поемата, Любомир Кюмюрджиев – автор на сборници и статии, преводач и специалист по индианска история и култури – преразказва „Песен за Хаяуата“ в проза. Резултатът е завладяваща повест за герои, чудовища и безсмъртни създания, в която се преплитат низки страсти и благородство, добри вълшебства и смъртоносни магии, любов, възвишени стремежи и коварна гибел.