Обещанието на зората

„Никога повече в тоя живот жена няма да ви обича като нея… С майчината обич животът още на зазоряване ви дава обещание, което така и никога не спазва... Още с първия светлик на зората сте получили много ярък урок по обич и си носите учебника.”

Обещанието на зората Ромен Гари определя като една от трите си автобиографични книги, писана, когато вече е на 45 години. Освен че я смята за нероманизирана, в нея той разкрива действително голямата роля на майка му в неговия живот. От целия текст струи много любов и неподражаемо чувство за хумор.

----------------

Цитати:

На четирийсет и четири още си мечтая за някаква изначална нежност.

- Значи те е срам от старата ти майка?

В миг всички люспи фалшива мъжественост, суета и коравосърдечие, с които тъй старателно се бях накиприл, се свлякоха в краката ми

Спрях да чувах смеховете, не забелязвах присмехулните погледи, обвивах раменете й с ръка и мислех за всички битки, които щях да водя за нея, за обещанието, което бях дал пред себе си в зората на своя живот, да й въздам справедливост, да придам смисъл на нейната саможертва и един ден да се върна вкъщи, след като съм излязъл победител от битката за притежанието на света с онези, чиято мощ и жестокост се бях научил да различавам още от първите си стъпки.

Понякога, когато, седнал зад масата в късите си панталони, вдигнех очи към нея, ми се струваше, че светът не е достатъчно голям, за да побере обичта ми.

Животът е застлан с изпуснати възможности.

Никога повече в тоя живот жена няма да те обича като нея. Това поне е сигурно... С майчината обич животът още на зазоряване ви дава обещание, което така и никога не спазва. Подир нея сте принудени до края на живота си да дъвчете сухоежбина. След това всеки път, когато жена ви вземе в прегръдка и ви притисне до сърцето си, това са просто съболезнования. И човек все се връща да скимти на гроба на майка си като изоставено псе. Никога повече, никога повече, никога повече... Още с първия светлик на зората сте получили много ярък урок по обич и си носите учебника.

Не казвам, че трябва да се попречи на майките да обичат своите малки. Казвам само, че е по-добре майките да имат и още някого, когото да обичат. Ако майка ми си беше имала любим, нямаше да прекарам живота си, умирайки от жажда до всеки извор. За своя зла участ, аз съм вещ познавач на истинските диаманти.

И до днес ми се случва да очаквам Франция, тази интересна страна, за която толкова съм слушал, която не познавам и никога не ще позная - защото онази Франция, която майка ми описваше с такова вдъхновение и лиризъм още в най-ранното ми детство, накрая се превърна за мен в приказен мит, без никаква връзка с действителността, един вид поетически шедьовър, който никаква човешка дейност не може нито да накърни, ни да извади на бял свят.

Вярвах в някаква тайна, усмихната логика, стаена в най-здрачните кътчета на живота. Вярвах в почтеността на света. Не можех да видя разстроеното лице на майка ми, без да почувствам как в гърдите ми укрепва изключителната вяра в собствената ми предопределеност. През най-тежките часове на войната винаги се изправях срещу опасността с чувство на непобедимост. Нищо не можеше да ми се случи, защото бях нейният хепи енд. В системата на мерки и теглилки, която човекът отчаяно се мъчи да наложи на света, винаги съм виждал себе си като нейната победа.

Бездната няма дъно, всеки от нас може да постави рекорд по дълбочина.

Оформих се малко по малко. Бавно, но сигурно се научих как панталонът ми да пада пред хората, без да чувствам ни най-малко притеснение. Това е част от възпитанието на всеки благоразположен мъж. Отдавна вече не се боя от смешното, днес знам, че човекът е нещо, което не може да бъде осмивано.

Вкусът към изкуството и обсебващото преследване на шедьовъра, въпреки всички музеи, които съм посетил, всички книги, които съм изчел и всичките ми лични усилия на въздушния трапец, и до днес остава за мен тъй непроницаема загадка, както и преди трийсет и пет години, когато се надвесвах от покрива над вдъхновения труд на най-великия сладкар на света.