В романа си „Нещо човешко” Павел Поторочин ни въвежда в един свят, в който елементи на реалността се преплитат с визии на ръба на фантастичното. Както в книгите на Маркес. Както в книгите на Радичков. Романът на Павел Поторочин пулсира с интелигентност, доброта и проницателност, буди размисли и чувства, натъжава и развеселява. Написан е за хора, които умеят да се радват на хубавата книга. И умеят да съхранят в душата си тази радост – за дните и нощите, изпълнени с онези толкова човешки неща като самотата и смъртта, неумиращата надежда и вечната любов.

„Тишината е нещо човешко, в началото Господ дал всекиму собствена и от онуй време на един човек се пада по една тишина, и този факт няма да се промени нито от идването на патефона, нито на радиото, щото шумът е причина за тишината точно в такава степен, в каквато раждането е причина за смъртта. Чул е смъртта онзи, който е погледнал тишината в очите. Чул е всичко този, който е чул тишината.”