Дулсе Мария Кардозо е родена в Траз-уш-Монтеш (Португалия) през 1964 г. Емигрира с родителите си в Ангола. През 1975 г., след края на колониалната война, се завръща в родината си. Завършва право в Лисабонския университет. Писала е киносценарии, разкази. Първият й роман "Окървавено поле" (2002) е отличен с голямата награда за литературно събитие "Аконтесе" и е преведен на испански и френски.

Вторият й роман "Моето опяване", публикуван през 2005 г., е отличен през 2009 г. с престижната Награда за литература на Европейския съюз, присъждана на млади таланти от страните членки на ЕС. През 2008 г. излиза сборникът й с разкази "До нас", а през 2009 г. – третият й роман "Земята на врабчетата".
Още с първите си два романа Дулсе Мария Кардозо се утвърждава като един от най-самобитните творци от новото поколение португалски писатели, далеч от модните течения, майстор на оригинална проза и нестандартно повествование.

Нощ. Буря. Катастрофирала кола. В колата – сама жена. В главата на жената – целият живот, който е водила досега и който я е довел дотук. Мисли, чувства, събития, врязали се в колективната памет, дребни случки, врязали се в нейната памет, сивият, често жесток делник, попарените надежди, премълчани семейни тайни, провалени съдби се нижат в гаснещото й съзнание като на филм, в лабиринт от образи, асоциации, непрекъснато преплитане между минало и настояще.
Това е книга за смъртта, всички видове смърт, не само физическата – смърт на времето, смърт на идеите, смърт на мечтите. Но това е и книга за живота, който може да бъде друг. "Нищо не прави така неотложен живота, както близостта на смъртта".
Необичаен, оригинален, завладяващ роман. Роман? Едно-единствено изречение, проточило се на безброй страници, без главна буква в началото, без точка дори в края, в което запетаята придобива изключително значение – истински стилистичен подвиг, въплътяващ потока на съзнанието и идеята за вечността.
Даринка Кирчева

"имало едно време една слънчева утрин

една такава утрин майка ми забучваше карамфилчета в глава лук, слънцето заливаше кухненската мозайка, кухнята, и без това хубава, ставаше още по-хубава в слънчевите утрини, аз гледах майка ми, много я харесвах,

(със или без преструвки моята смърт, всяка смърт заслужава да бъде трагедия

баба ми вече беше болна, Мария да Гия се грижеше за нея, дядо ми се мотаеше край къпината или бурените, които завладяваха всичко, тези неща са без значение, разказвам ги само защото така ги помня, майка ми пробиваше лука с върха на нож и набучваше карамфилчетата,)

давай отначало, имало едно време една слънчева утрин

мисля, че тази поредица от движения успокояваше майка ми, беше пролет, дворът беше пълен с макове, които се полюшваха,

маковете бяха превзели двора

майка ми приключи с набучването на карамфилчета в главата лук, показа ми я, знаеш ли какво е това, Дора, глава лук, отвърнах без колебание,

котките се въргаляха щастливо в краката ни

а майка ми се усмихна, не, това е таралеж, и пак се усмихна, когато се усмихваше, на бузите й се появяваха две трапчинки,

небето беше в небесен цвят

след това майка ми смекчи гласа си и произнесе името ми, Дора, чуй сега какво ще те науча,

цветята с цветни багри

хората са като таралежа, сближат ли се, накрая винаги се нараняват, не могат да го избегнат, не го правят нарочно, само че не могат да постъпят другояче..."