Разказите в „Ловци на пеперуди” току се пресичат, увиват се един около друг, героите сe появяват в живота на други герои от уж друга история, за да се превърне сборникът в някаква по-обширна картина на погубеното време.

Мекота, добронамереност, но и подмолна мъка, която стяга гърлото, както и някакъв спотаен гняв... – това е усещането ми от разказите в тази книга. Историите Константин Петров пише с убедителния почерк на отличен разказвач – „Ловци на пеперуди” просто доказва това.

Христо Карастоянов

-------------------

Не зная за тези, които сега ще четат разказите на Константин Петров, но когато ги четох аз, усещах лъх на поезия, на свежест, на искреност и истинност. В неговото писане има една откритост, с която веднага ни става симпатично, става ни близко. Дори и да говори за места и неща, които не сме посещавали, които не сме преживели, той ги описва така, сякаш сме били там, сякаш ги чувстваме в момента.

Това са разкази, които докосват съкровените ни ъгълчета и ги окръгляват, за да превърнат съществото ни от ръбато в сферично, от наострено в доброжелателно. Да, ето я думата за „Ловци на пеперуди“ на Константин Петров – това са доброжелателни разкази. И добри, разбира се, много добри.

Митко Новков