Заглавието на сборника с разкази „Което си отива” веднага загатва за раздяла с времето, с любими неща, с хора, спомени и илюзии. А също и за неприглушена болка при сбогуването с домашни любимци. Белетристката Людмила Андровска има отворени и изострени сетива за фрагментите на пъзела, наречен всекидневие. Тя умее да извисява творчески наглед обикновени, не толкова забележими неща от битието, да създава от тях привлекателни художествени факти.

Част от разказите са заредени с трогващи емоции и ситуации и печелят със своя есеистичен привкус. Други водят сюжета с кинематографична лекота, без да го усложняват. Авторката более за недостига на обич в нашия огрубен свят, иска чрез своите произведения да му помогне да стане по-добър.

По Йордан-Йовковски тя изразява любовта си към животните, съумявайки да одухотвори обикновените домашни любимци – кучета и котки. И ако Йовков заявява със съжаление за животните: „Ако можеха да говорят”, при Людмила Андровска те се извисяват и „проговарят”. Грабват, трогателни са сцените, в които изобразява раздялата с тях. Уместно е включила интересен текст към творбите за животни, който интерпретира връзката на човека с животните и след смъртта.
Писателката печели непринудено читателя не само със силата на своите преживявания, а ги подплатява с майсторството си да накара думите и изреченията да тръпнат в синхрон с онова, което разказва и „което си отива”.