Капалици

Откровено признавам, че не очаквах „Капалици” да ме развълнува, но се случи…
Книгата се състои от две части – първа част - разкази и втора част – повестта „Чич?к”. Иска ми се да бях литературен критик, за да мога да изразя по-ясно мнението си, но ще се опитам да облека в думи това, което събуди дремещият в мен скептик. Когато един писател разголва душата си, трябва да има дълбока причина, за да го направи публично достояние. В този случай причината е налице – Димитър Воденичаров е кървял върху белия лист, описвайки сакралните за него неща, тези неща, които престанахме да забелязваме в сегашния консуматорски век - нещата, които винаги са били и все още са фундамент за всяко човешко същество – дълбоките корени, посадени от родовата памет и поливани през вековете от традицията, човешката слабост – превърната в сила от принципите, които следва да са с нас всеки ден, а не само когато ни е удобно, и още и още … Четях книгата и разбирах как боли, когато забравим, че всички сме хора, независимо от етническата ни принадлежност, как рушим себе си, когато допуснем бездната на гнева ни /или меркантилността или егото или…/ да надвие оня слаб глас на човешката ни съвест. .. Четях и през образите които рисуваха думите, прозирах за какво го е стягала душата автора, та е грабнал писалката.
Ами това е, друго не мога да кажа, но съм радостна, че открих /при това съвсем случайно/ тази книга и искам да кажа на автора: Благодаря!

Книгата достига до душата.

Стойностна е,не е еднодневка.

Книгата е много хубава,четох я два пъти.