На страниците на тази книга живее старица, която втъкава предсказанията си в гоблени. Бод след бод, цвят до цвят тя извезва бъдещето на хората от едно село край една планина, която е толкова ревнива, че трябва да бъде взривявана, за да пусне през себе си влак. А само реката дотогава е имала такава привилегия. Дошъл е новият век, минала е първата голяма война и селото строи новия си живот – сюжетът проследява живота на три поколения през миналия век на място, на което има двуглав козел, баячки, лечителки, скрито съкровище, случки, които приличат на сън, и сънища, които са по-истински от живота.

Ако това вече извиква в съзнанието ви литературния жанр магически реализъм, прави сте. „Зазидани“ е различна от обичайния поток на българските исторически романи, тя се родее с онова магическо разказване, което в средата на миналия век тръгна от Латинска Америка и продължава да шества и да вълнува света. Селото в книгата няма име, то има своите сто години самота на място, където, за да стане строежът здрав, в него трябва да се зазида сянка на човек.

Може и да не запомните събитията в тази книга, те криволичат като българската история през XX век и са само фон, на който незабравими герои пресичат съдбите си в някаква неотменима българска орисия. Захвърлено някъде из Северозапада, това село е свързано с целия свят, неговите деца ще проследим и в студената руска гора, и в горещата израелска пустиня. Не би могло, мислех си, тези герои да са плод само на авторово въображение, толкова са истински, може би само имената им са измислени. Не всичките, каза ми в разговор авторът Петър Маринков, някои от тях са с истинските си имена, жени и мъже от родовата му история.

Но онова, с което „Зазидани“ е най-различна от другите книги – това е езикът. Благостта на този език ни е позната и свидна, помним я още от детските си години, когато бабите ни приспиваха с дълга и омагьосваща приказка.

Веселина Седларска