В това, което се нарича философия на изкуството, обикновено липсва едно от двете: или философията, или изкуството.

Тази мисъл на Фридрих Шлегел е трябвало да послужи за мото на „Естетическа теория“ - фундаменталната естетическа теория, писана през XX век.

Метафората на Адорно за произведенията на изкуството важи буквално и за последното философско произведение, над което той работи:

Фрагментът е нахлуването на смъртта в произведението. Като го разрушава, тя му отнема клеймото на привидността.

Има зрънце истина във вярата, че неизменно всичко е все още тук. В клавиатурата на всяко едно пиано е скрита една цяла Апасионата, композиторът просто трябва да я извлече, но за това очевидно е необходимо пианото да е на Бетовен.

„Естетическа теория“ е посмъртната книга на Теодор В. Адорно. В нея Адорно излага идеята, че изкуството е единственото средство, с което може да се разкрие и пречупи наложеното с помощта на разума господство върху природата и обществото. То е форма на мисленето и на езика, която позволява осъзнаване на половинчатата рационалност на "логиката на тъждеството" и която с радикалността си дава шанс и запазва опита от особеното, от "нетъждественото".

Научна редакция: д-р Стилиян Йотов
Консултанти: Красимир Мирчев (френски), Димитър Илиев (гръцки и латински)

--------------------------

Теодор Визенгрунд Адорно (1903-1969) – философ, социолог, музиколог – е един от най-значимите представители на критическата социална теория, развивана от Франкфуртската школа. Наред с Лудвиг Витгенщайн и Мартин Хайдегер допринася за радикалния прелом във философията през XX век. Изключителен познавач на модерното изкуство, особено на музиката. Разбиранията му са повлияни от Валтер Бенямин, с когото са приятели, и от Албан Берг, при когото учи композиране. Автор е на „Диалектика на Просвещението“ (в съавторство с Макс Хоркхаймер), „Негативна диалектика“ и др.