Сравняван с Хармс и Брехт, Ищван Йоркен (1912–1979) е известен по света като писателя, вдъхнал нов живот на краткия разказ във враждебните условия на социалистическия лагер. Първата книга с “едноминутни новели” (жанр на късото, сюрреалистично, гротескно повествование, измислен и утвърден от Йоркен) предизвиква фурор през 60-те: “...литературен хит без прецедент – разказват съвременници, – хората наизустяваха тези миниатюри, за да впечатлят приятелите си...” Водните премеждия на корковата тапа Шандор Г. Хирт и челичените мълчаливци от Течьо; впрягът от трикраки кучета като аргумент в полза на на мечтите; надбягването с юристи и ритуалът по раздаване на хляба в концлагера; среднощните полети на пияния заварчик от моста Ержибет и пролетната закачливост на 57-годишния снежен човек Ференц Лист... Анекдоти, приказки, “минимитове”, objets trouvés, вицове, спомени – “едноминутките” на Йоркен са десетки, от объркващо смешни до объркващо тъжни, от болезнено реални до неконтролируемо абсурдни, публикувани на различни места през годините, преведени дори на есперанто. Още приживе на автора Едноминутните новели претърпяват осем допълвани издания. В този том се съдържа същинското им ядро: 170 текста, обединени в девет цикъла и съпътствани от две инструкции за ползване, едноминутна автобиография на писателя и предисловие за българските читатели от Жужа Радноти, неговата съпруга.

„Едноминутните новели не са “изкопаеми” или куриози от миналото, а са пълни с живот... В едно интервю Петер Надаш казва, че да чете Йоркен за него е като да се потапя в огромно море... Едноминутките са и безбрежното море, и локалната локва, понеже въвеждат много точно в унгарската история и манталитет.“
Frankfurter Allgemeine Zeitung

„С възхитително остроумие, в което успешно съжителстват ирония, меланхолия и цинизъм, Йоркен прави равносметка на стореното от голямата история в малките неща. Нищо нечовешко не му е чуждо и именно затова той не е апостол на високия морал, а наблюдател с безпощадна точност.“
Neue Zürcher Zeitung

„В период на стагнация за унгарската литература Йоркен се появява като метеорит... Той внася нещо радикално ново, като създава фантастичния реализъм – единственото валидно и приложимо формално решение спрямо добилата абсурдни измерения действителност.“
Золтан Андраш Бан, HLO

„Бляскавото чувство за хумор на автора е в съвършен унисон със смущаващата му склонност към стъписващи детайли... Стегнатият, жив стил прави четенето на тези малки болезнени унгарски сладости много по-леко и неизменно приятно.“
Yoricklibri.it

---------------------

Ищван Йоркен (1912–1979) е писател сатирик, основоположник на унгарския театър на абсурда. Роден е в заможно семейство в Будапеща. По желание на баща си се записва в Химическия факултет на Политехниката и завършва две висши образования – фармацевт и инженер химик, – въпреки че личното му предпочитание е да пише. След като е заподозрян от тогавашната власт във връзки с комунистите, по настояване на семейството си три години живее в Лондон и Париж. Прибира се в родината си през 1940 г., публикува на собствени разноски първата си книга Морски танц, а през 1942 г. е мобилизиран в трудов батальон. Година по-късно е пленен от съветската армия и живее в лагери до края на 1946-а: последният, в Красногорск, му предоставя възможност да се “поправи” чрез обучение в Централната антифашистка школа. Там Йоркен написва пиесата Воронеж и Народът на лагерите (разкази за и на унгарски военнопленници). След завръщането си в Унгария и заработва като драматург и редактор. В пиковия момент от революцията през 1956-а – двуседмичното въставане срещу комунистическата власт, започнало със студентски протест, протекло с ожесточени стълкновения и над 3000 жертви и потушено от ÁVH (унгарската Държавна сигурност) и съветски военни части, Йоркен пише текст, който завзетото национално радио излъчва като самопризнание: “Лъжехме нощем, лъжехме денем, лъжехме на всяка честота...” След революцията пред писателя, недолюбван заради изявите си и по-рано, се затварят всички врати към печата: до средата на 60-те му се забранява не просто да публикува, но дори и да изпълнява коректорски задачи. През това време Йоркен работи като инженер химик в завод за лекарства и превързочни материали (“...взех да намирам себе си, защото край мен секнаха всякакъв тип надзор, натиск, приятелско придумване или строго порицание”). През 1966 г. излиза книгата му Херцогинята на Йерусалим, която съдържа цикъл “едноминутки” и малкия роман Игра на котки, превърнат по-късно в пиеса. Сценичната адаптация на следващия му кратък роман, Семейство Тот, донася световна слава на Йоркен през 1967-а и оттогава насетне се играе с огромен успех – Ню Йорк, Москва, Париж, Виена, Брюксел, Мадрид, София...

Едноминутните новели излизат за първи път самостоятелно под това заглавие през 1968 г. и се радват на небивал читателски интерес: още приживе на автора те претърпяват осем допълвани издания. “Преди дванайсетина години напуснах епическата проза и се опълчих против хегемонията на обяснителността – казва Йоркен в интервю за La Quinzaine littéraire, – но еволюцията ми протече крайно мудно: исках да се откъсна от епиката, но нямаше върху какво друго в унгарската традиция да стъпя... опитите за гротеска преди мен бяха откъслечни, несвързани помежду си... така че сам си прокарах път, но не без грешки и подхлъзвания.” Могъщите вътрешни напрежения в тези миниатюри, които авторът предпочита да разглежда като синтезирани новели, се дължат на умелото му боравене с противоположни категории: рационално и ирационално, сантимент и картезианска трезвост, философска дълбочина и добре прикрит патос под привидно банални теми. А съвкупността им дава най-добра представа за Йоркеновата идея за гротеска: “...гротеската разколебава окончателното, но не го замества с нещо друго валидно. Вместо точка поставя въпросителна и не приключва, не завършва, а отваря пътища, дава ход...”