"- Някакво си жалко ченге - бавно продължи Менендес -си въобразило, че може да ме прави на маймуна. Че може да ме прави за смях - мен, Менендес. Всъщност би трябвало да ти тегля ножа, нищожество. Да те нарежа на малки мръвчици.
- Ленъкс е бил твой приятел - започнах аз, без да изпускам погледа му от очи. - Той умря. Заровиха го като куче, без дори да сложат името му над бунището, където са го погребали. А аз направих нещо - съвсем малко, - за да докажа, че е бил невинен. И това ти смачка фасона? Той ти е спасил живота и изгуби собствения си, но какво е това за теб? За теб има значение само да се дуеш и да се правиш на голяма клечка. Защото не ти пука ни най-малко за когото и да било, освен за самия себе си. Ти не си голям - само устата ти е голяма.

Лицето му замръзна и той замахна да ме удари, този път с всичка сила. Ръката му не беше завършила замаха, когато пристъпих леко напред и го ритнах в стомаха.
Без да се замисля, без да си правя планове, без да изчислявам шансовете си и дали изобщо имам такива. Просто ми писна да слушам лая му, болеше ме, кървях, а може и да се бях окапал от ударите в главата… "