„Как си?“ – пита майката по телефона. „Всичко е наред - отговаря дъщерята. – Само съм бременна и не знам какво да правя.“ Нека читателят сам допише историята. Нека сам достигне до трагизма на сцената, в която майка, баща и син си разменят визитни картички, без да подозират родствената връзка помежду си. Мобилните телефони, общопрактикуваната любов без обич, предпочитанията към пицата свързват хората в обединена Европа. Всички са равни. И се обичат. Разменят си „брюкселски“ целувки и прегръдки, говорят си на ти, а тайните служби продължават да си вършат работата.

Маркета Хейкалова добре познава живота в брюкселските среди и хората, обсебили правото да решават съдбите на цели народи, само защото големите пари са при тях. На прицела й са еврочиновниците, които крият собственото си незнание и неподготвеност зад нищо незначещи бомбастични фрази и разтегливи понятия. А дълбоко в себе си всеки копнее за обич и нежност, за сигурност и преданост.

-----------------

Маркета Хейкалова (р. 1960, Прага) е чешка писателка, авторка на романи, документална литература и книги за деца. Завършва финска и руска филология в Карловия университет в Прага, преподава фински език в Масариковия университет в Бърно. Преводачка е на финска литература, основателка и директорка на авторитетния есенен Панаир на книгата в Хавличкув Брод. Заедно със съпруга си притежава издателство „Хейкал“. Член е на комитета на Международния ПЕН Клуб и заместник-председател на неговия Чешки център. В продължение на четири години е била консул и културен аташе в чешкото посолство в Хелзинки. От 2009 г., когато Чешката република поема председателството на Европейския съюз, М. Хейкалова работи в чешките дипломатически служби в Брюксел. Опитът й от дипломатическата практика намира отражение в редица нейни книги.

-----------------

„Йолана се отби вкъщи да се преоблече. По пътя обмисляше дали да си сложи рокля и коя точно, или джинси и сако. По-скоро джинси, но дали ще са подходящи?

Най-после започва щастливият ми период, установи тя, докато подтичваше надолу по стъпалата, а Енрико я чакаше по джинси и сако. Тръгнаха през празния квартал „Европейски“ към центъра. Йолана известно време размишляваше защо след двуседмична студенина Енрико така внезапно се промени, дали някакъв проблем в живота му се беше разрешил, или някакъв камък от сърцето му беше паднал? Но не попита нищо. Щастливите хора трябва само да се радват, за размишления ще имат време, когато щастливата им звезда временно залезе.

Предпочете да попита Енрико кога за първи път е дошъл в Брюксел, после започнаха да пресмятат на кои места е било вероятно да се срещнат.

- Ти ми хареса още първия ден, когато дойде при нас – рече неочаквано Енрико и я прегърна през раменете. Тя леко се притисна до него, чакаше целувка, но не дочака. Е, така е по-добре, защото щеше да й се струпа прекалено много щастие и радост. После телефонът й иззвъня. Алекс й съобщаваше, че от Косово се интересуват кога и къде ще бъде срещата на върха и има ли вече нещо конкретно. Много са разочаровани, очаквали са раздвижване по въпроса, Алекс навлизаше в подробности, Йолана изразяваше съгласие само с неопределени звуци, никак не й се щеше да прекъсне разговора с Енрико. Искаш ли да отидем на пица – попита Алекс и Йолана съжали, че трябва най-тактично да се извини, че не може да си бъбрят цялата вечер.

Не каза на Енрико, че се е обадил Алекс. Днешната вечер принадлежеше само на тях двамата.

Стигнаха до центъра, минаха покрай гостилничката с кебапа, дори й се стори, че при голямата скара забеляза мъжка фигура. Дали не беше Мустафа, когото не очакваше да види отново? Изтръпна да не би Енрико да предложи да хапнат кебап още тук, веднага.

Енрико беше пристигнал в Брюксел доста отдавна и вечерята им беше типично брюкселска. В кафене, на чаша бяло вино за аперитив, разказа на Йолана, че първия път работил в Брюксел известно време, после се завърнал в Италия, защото се оженил за много по-млада албанка. Йолана се питаше дали бракът е бил причината да се върне в Италия, предположи, че не го е разбрала добре, най-вероятно никаква причинна връзка не съществува. Само че албанката по-късно го напуснала и той пак дошъл в Брюксел. Този път причинна връзка имало, предишният му свят в Италия се срутил и Енрико потърсил нов в Брюксел. Йолана обаче не узна дали го е намерил (дали е намерил нова жена и семейство), не разбра и кога онази албанска гадина е изчезнала, дали преди години или преди десетилетия.

Може би сега беше моментът да го попита. А той би трябвало да попита за Зденек. Двама души на еднаква възраст. Предстоеше постепенно да се сближат, грижливо да изградят бъдещите си взаимоотношения и да не допускат грешките от предишния си живот.

Само че те избраха брюкселския секс. Или брюкселската мечта? След вечерята, на излизане от кафенето Енрико попита Йолана налага ли се да се прибере вкъщи. Не се налагаше. Отидоха в неговото жилище, там правиха любов, Йолана изпитваше единствено радост, не забелязваше нищо друго, не забелязваше дори мрака в чуждото жилище, прокъсван от проблясъците на брюкселските светлини. А още по-щастлива се почувства, когато после започна да търси частите от облеклото си, палаво разхвърляни из стаята. Енрико й помагаше да ги намери и й предложи да остане с него до сутринта. Дори я помоли никъде да не тръгва посред нощ. Не се наложи да я увещава дълго. Йолана с удоволствие отново се пъхна в леглото при него и той постави върху нея ръка като закрилник и собственик, който едновременно я пази и поробва.

Йолана не заспа, с отворени очи гледаше в тъмнината очертанията на непознатите предмети в непознатото жилище. След почти задължителния риторичен въпрос дали това е щастие (естествено че е, какво друго би било, ако не е щастие?) Йолана си даде сметка, че цялата вечер нито веднъж не се сети за Зденек. За първи път от онази черна вечер не я ужаси възможността да се раздели с него. За първи път в целия й брачен живот! Нищо чудно утре пак да я завладее страхът от раздялата, но тук и сега – не.

Сутринта Енрико й приготви кафе, истинско миниатюрно италианско кафе, и не отиде до хлебопекарната на ъгъла да купи кроасани, защото това вече щеше да е кич, а не щастлив сън.”