Истерично смешна книга за парализираща депресия и тревожност? Звучи като ужасна идея. Но ужасните идеи са точно по специалността на Джени. Или както самата тя казва:

Някой може да реши, че да бъдеш „безумно щастлив“ е просто извинение да вършиш безотговорни глупости, като да поканиш вкъщи стадо кенгура, без да кажеш на съпруга си, защото подозираш, че той ще ти откаже, понеже никога не си е падал особено по кенгурата. Пък и без това е нелепо да поканиш цяло стадо кенгура, най-много две. Казвам го от личен опит. Но според съпруга ми най-добре било да не каня „нито едно“. Да беше ми го казал обаче, преди изобщо да наема цялото стадо. Болшинството от любимите ми хора са сериозно сбъркани, но човек никога не би се досетил, защото ние сме свикнали толкова открито да демонстрираме лудостта си, че тя се е превърнала в новата норма. Както казва Джон Хюз в „Клуб Закуска“: „Всички си имаме странности. Просто някои от нас умеят по-добре да ги прикриват.“ Напълно съгласна съм с него, освен за частта с „прикриването“. Пък и приличието е силно надценявано и вероятно причинява рак.

„Безумно щастливи“ ни приканва да прегърнем всички наши страни – и хубавите, и ужасните – и с тяхна помощ да се опитаме да открием радост по фантастични и безобразни начини. Както майката на Джени казва: Да бъдеш „луд“ може би не е чак толкова лошо. Понякога да бъдеш луд е направо идеално.