Първият сборник с разкази на Кристина Тот „Баркод“ включва петнадесет истории, повечето от които се случват в Унгария, а две – в чужбина. Разказвачът винаги е момиче, девойка или зряла жена, може би всеки път различна, може би една и съща. Разказва се за отношенията в семейството, за детството, училището, любовта, децата, изневярата. Всеки от разказите има подзаглавие, което съдържа думата „линия” – гранична линия, линия на живота, разломна линия... Съвкупно линиите от различните разкази изграждат кода на живота, който всеки от нас се опитва да разгадае от раждането до смъртта си. Баркодът пък е отличителният знак на вещите, идващи от Запада, символизира един друг свят, недостъпен за унгарците през 70-те и 80-те години на ХХ век. Авторката сътворява едновременно трагичен и комичен наративен свят на фона на късната Кадарова епоха и времето след политическите промени.

С „Баркод“ Кристина Тот предизвиква истински фурор в родината си. Книгата е преведена на испански, немски, фински, сръбски, чешки и други езици.

Кристина Тот (р. Будапеща, 1967) пише поезия и проза, превежда съвременна френска поезия. През 1983 г. завършва художествена гимназия, а през 1993 г. – Будапещенския университет „Лоранд Йотвьош”. Работила е във Френския институт в Будапеща, от 1998 г. се занимава с изработка и реставрация на стъклописи и витражи. Автор е на няколко стихосбирки, между които „Палто по есенно развято” (1989), „Нишката на разговора” (1995), „Рохък сняг” (2001), „Булеварден плач” (2004), „Висока топка” (2009), както и на сборниците с разкази „Баркод” (2006), „Искаш ли да те изпратя до дома?” (2009) и „Пиксели” (2011).

Удостоена е с Почетен медал „Радноти” (1989), литературните награди „Дюла Ийеш” (1994), „Атила Йожеф” (2000), „Паладиум” (2002), „Детска книга на годината” (2003) за стихосбирката „Лондонски мечета“, „Шандор Мараи” (2007) за книгата „Баркод”, Лавров венец на Република Унгария (2009) и др. Стиховете и разказите й са преведени на много езици.

Влизам в чакалнята с мозайките, защото се стъмва, студено е, а и влакът няма да дойде скоро. Сядам на една пейка, тук поне отопляват, гледам обявите. Влачейки се, влиза бездомник с патерици, отива в ъгъла до боядисания в бяло, окачен кош за отпадъци и дълго време го зяпа.

Отстрани на коша се вижда прясно изрисуван с шаблон син надпис: Това е Европа, пазете ред и чистота. Бездомникът си разкопчава ципа и се изпикава в коша, малко потича и встрани. След това докуцуква до една пейка в ъгъла и ляга на нея, свива се на кълбо и заспива.

Продължавам да мръзна, времето пълзи като охлюв, не ми се чете, уморена съм. Започвам да му завиждам за позата, изтягам се на пейката, задремвам с глава върху чантата, пъхнала замръзналите си ръце под мишниците: там е най-топло. Лежим поне от десет минути, когато в салона влиза служител от гарата с найлонов чувал в ръка. Оглежда внимателно, след това изключва неоновото осветление.

Както изглежда – тук няма никой.