„Цял живот пиша една симфония и, без да се лъжа, вече съм в началото на последната й част. „Аз съм Ной“ развали комфорта на моите читатели. Искам да забравя за известно време тази авантюра и да завърша една отдавна започната, още в годините на младостта ми. Какво ме очаква – знам, но и предчувствието за „нищо не знам“ не е изчезнало. От едно трябва да се пазя – повторя ли се след „Виновен свят“, значи духовна смърт е настъпила. Аз пиша собствената си драма. И затова се отнасям жестоко със стиховете си. Понякога не мога да ги понасям. Може ли човек да обича собствената си драма? Но има и мигове, когато съчувствам на онова – страшното – вътре в мен...“
Янислав Янков

"...Това не са стихове на канонично вярващ, те са израз на един поетически агностицизъм, който отрича, дори богоборства, но в името на страдащия човек и неговото достойнство.
...Просто не мога да повярвам, но е така, защото познавам Янислав достатъчно дълго и бавно съм го чел. Това е същият човек, който може да ви подрънка на пиано и да ви отцепи едно „Бостънският симфоничен оркестър не свири на бис...“, защото блажени са тия, дето ги „пере сачмата“. Не мога да повярвам, защото зад иносказателността на Старозаветните „притчи“ блестят сълзите на днешните „унижени и оскърбени“; не вярвам, разбира се, и че поетът Ной ще ни изведе от „страшната мъртва пустиня на човешката скръб“, но знам, че именно поезията му е тази, която е спасител на духа ни.

Стихотворенията от първата му книга се появяват във втората, от втората се наслояват в следващата. Той е един от тези, които винаги се връщат към изконното. В него живеят трагикът и авантюристът. Около ядрото се натрупват бавно и мъчително нови пластове. Палитрата се превръща в черни небеса, прорязани от светкавици. Появяват се нови символи и знаци на един „виновен свят“, от който трябва да гоним варварите, за да остане вечният, несравнимият Рим. Онзи Рим, в който той ще влезе неминуемо един ден – „без царски нимби и без грим“...

През годините Янислав Янков остана верен на себе си. На поезията. На читателите. На народа си. Той ни кара да преживеем този апокалипсис, който ще бъде победен, да вярваме, че страхът ще бъде преодолян, а унижението ще бъде възмездено... А утре? Утре „нека заповядат гостите“."
Владимир Шумелов