Mайката на мъртвото момче пазеше кръвта. Искаше тя да си остане там, личеше си. Дъждът напираше да плисне и да я измие, ама майката нямаше да му даде. Дори не плачеше, просто стоеше скована и озверяла, все едно това ѝ беше работата – да подплаши дъжда обратно горе в небето. Един гълъб сe оглеждаше за манджа. Нагази право в кръвта. Даже и той беше тъжен – личеше си по това, където очите му бяха целите розови и мъртви.

Цветята вече бяха клюмнали. Имаше снимки на мъртвото момче с униформата от училище. Пуловерът му беше зелен.

Моят пуловер е син. Моята униформа е по-хубава. Единственото лошо ѝ е вратовръзката, много боде. Мразя да ме боде така.

Аз с мъртвото момче бях приятел само наполовина, не го виждах много често, защото беше по-голям и не ходеше в моето училище. Той можеше да кара колело без ръце и даже не ти се искаше да падне. Казах наум една молитва за него. В нея се казваше само съжалявам. За друго не се сетих. Престорих се, че ако гледам достатъчно дълго и силно, мога да накарам кръвта да се раздвижи и да се върне обратно във формата на момче. Така щях да го съживя. Случвало се е и преди, там, където живеех, имаше един вожд, който така съживи сина си. Това беше отдавна, преди да се родя. Честно, било е чудо. Този път не стана.