"Аз, прочетеният вестник" е опит да проследя вярно ли е усещането ми, че този живот, който живея, не е моят – а на някой друг. Скоро влязох в една книжарница, тайно дебнейки дали книжката ми вече не е сложена някъде по рафтовете й. Стори ми се, че съм в някаква… библиогробница. Тъкмо бях решил да помоля издателят ми да не пуска ръкописа, когато една представителка на минетната журналистика ми изкряка в лицето: "Кой си ти, бе!?".
Е, кой съм аз е описано в тази книжка.

В този си живот не съм роден в Париж, както в предния. А в болница накрая на града – в Първомай. Годината е 1954. Прегледал съм всичките вестници от деня, в който съм се преродил като син на скромни родители, но никъде не бяха отбелязали това събитие. Пишат за славните социалистически комбайни, които припяват на песните на славещите дружбата със СССР текезесарски жътвари, възторгват се от пламъците, танцуващи в пещите на оловно-цинковия завод в Кърджали, прехласват се по младите поети, чиито пера крачат след родната работническо-селска класа и грачат срещу световния империализъм. И нито ред за раждането на Динко Петков. Така и не попитах майка ми и баща ми дали причината за това не е, че зачеването ми не е станало с решение на първичната партийна организация на славната вече по това време БКП.
Моят университет се казваше Огнян Сапарев. Присламчването ми от време на време към компаниите на Владимир Янев и Светлозар Игов е моята Магнаурска школа. Доучих си във вестниците. Другите журналисти неуморно пишеха как петилетката се изпълнява за 4 години, аз се стараех в моите репортажи тя да се реализира с няколко месеца по-бързо. Обаче не ме възнаграждаваха "от Горе". Дали защото помествах материалите си под рубриката "Посмали, манго"? Вечерно завърших допълнителна специализация, преписвайки си публикациите на моя фетиш в журналистиката Костадин Чонов. Добромир Тонев ми казваше, че съм поет – не знаех.